Икономическата капан на евтината работна ръка: Защо вносът на наемници е рецепта за национално упадъне

Историята учи, че опитът да се замени собствената национална работна сила с евтини наемници е стратегия, която неизменно води до институционален и икономически колапс. От падението на Римската империя до османското завоевание на Балканите – залагането на външни военни структури вместо на вътрешна модернизация винаги е било признак за настъпващ край.

В съвременния контекст този механизъм се пренася в икономиката под формата на масов внос на работници от третия свят. Макар за отделните компании това да изглежда като „икономически кокаин“ – бърз прилив на печалба чрез ниски разходи – в дългосрочен план това е процес на консервиране на бедността. Бизнесът прибира печалбата от ниските заплати, но социалните разходи за здравеопазване, образование и сигурност, произтичащи от тези нови демографски групи, се прехвърлят директно върху държавния бюджет и данъкоплатците.

Един от най-опасните аспекти на този модел е неговото влияние върху българската демография. Твърденията, че „българите не искат да работят“, често маскират реалната причина за емиграцията. Повече от половин милион българи работят в Европа не поради липса на желание, а в търсене на европейски доходи. Масовият внос на евтина работна ръка създава изкуствено ниски нива на заплащане, което буквално затваря вратата за завръщането на нашите граждани.

Когато трудът на българския строител или шофьор се обезценява чрез лесна заменяемост, се създава почва за социално отчаяние. Това отчаяние не е просто икономически проблем, то е потенциален политически взрив. България не може и не трябва да се състезава по цена с развиващи се нации като Бангладеш или Виетнам. Пътят към устойчиво бъдеще не преминава през евтините заплати, а през дигитална трансформация, технологичен суверенитет и достойно заплащане, което да задържи човешкия капитал в страната.